02 октомври 2006

1400 км през 1400 години България.

Дали може за 5 дни да минеш 1400 км като по пътя се спреш на някой от най-българските местенца? И да успееш не просто да им хвърлиш едно око?
Ами май е възможно ...
Трябва ти само кола, бензин и поне спални чували.
Само ден след като се върнахме с жена ми от Италия решаваме да се освежим с нещо родно.
Рано сутринта потегляме за Казанлък ( вечерта съм погледнал картата на сайта
BGmaps.com, но за по-напряко решавам да мина през Павел баня... ) хубав път – кола и половина, няма дупки – само завои, няма други коли и 100 км се вземат за 4 часа ( като се върна ще напиша 1000 пъти „Няма да минавам вече през Павел баня!”).
Все пак стигаме до Казанлък – цел Казанлъшката гробница – лесно се намира, има и табели.
Табелите са от онези новите, кафявите – има ги навсякъде и наистина помагат ( без онази за „Аула на хан Омуртаг” – сочи към една свинеферма и до там ?!! )
Оригиналът на Казанлъшката гробница е консервиран под една наистина симпатична каменна сграда още през 60-те години на миналия век, но копието си е едно към едно и впечатлението е същото.
Е, ако сравниш снимките на фреските от оригинала с тези в копието, ще усетиш кое е ново и кое тракийско, но здраве да е – оригиналът си е за учените...
Загубихме време ( Павел баня... @#*ххх #!!! ) и за това бързаме – кой да знае, че в градския исторически музей са изложени всички находки от Голямата косматака ... Е, следващият път.
Напред към Шипка и тракийските гробници около нея.
Затворени са. И ги отварят със заявка.
Давай към Шипка и Златната църква.
Кубетата от руски тип се виждат от километри – блестят на слънцето и табели не ти трябват. На стените вътре – възпоменателни плочи на опълченците загинали във Руско – Турската война. Долу в криптата е костницата.
От паркинга на църквата ни упътват към Голямата косматка – минали сме покрай нея на идване – точно под пътя е. Хубав път, табели, паркинг.
Ако не бяха фреските - Казанлъшката гробница ряпа да яде – тук са възстановени мраморните порти на вътрешното светилище. Трябва да ги видите...
Точно тук разбрахме какво сме изпуснали в казанлъшкият музей...
Напред към паметника Шипка.
Почти на върха разбираме, че пътя е в ремонт. Е, поне не от нашата посока - може да се минава.
Шипка – вятър и студ, а слънцето пече... какво ли е било през онази зима?
На третият етаж от седем етажния музей в паметника разбираш, че дрехите на войниците замръзвали така, че ръцете на можели да се сгъват...
От върха на паметника – северна и южна България като на длан.
Надолу към Габрово и Етъра.
Етъра е почти същият, какъвто го помним – и захарните петлета са същите.
Симидчетата обаче не са – докара ли са ги на форма, ама вътре си е обикновен бял хляб.
Накъде между дюкяните и работилниците разбирам, че на майсторите им вземат наем и всяка година им правят конкурс... Занаятите, който не са много комерсиални – хич ги няма представени – работилниците изобщо не са отваряли тази година. Тъпо. А ма кой ме пита...
Тръгваме към Соколския манастир. Планът – да преспим там. След 10 км по разбит път – широк една кола стигаме село Потока и бара за пране с надпис „Перилото е на самообслужване”. А сега де? Път повече няма...
Объркали сме отбивката още от паркинга на Етъра...
Зарязахме и Соколския манастир.
Габрово...
Габрово не прилича на онзи град отпреди 20 години...
Габрово всъщност на нищо не прилича в момента...
Дано потръгне работата в този град, че да оправят разграбените фабрики по пътя... или поне да ги съборят. Сега града прилича на Бейрут в лошите му години.
И в Габрово няма да спим.
Нова цел – Трявна.
По пътя – табели за край на Габрово три на брой - през няколко километра. Няма свършване това Габрово и това си е ;-) То и началото му такова...
Свечерява се. Пристигаме в Трявна.
Заслужаваше си.
Хубави пътища, страхотен площад, Сградата на общината – уникална, невероятно нощно осветление на Часовниковата кула и моста на Кольо Фичето, старата чаршия и музеите са забележителни. Музеите работят до 6.
И музеят на Азиатското и африканско изкуство. А, де?
Навсякъде в България музеите работят до 6. И църквите работят до 6. След 6 работят само кръчмите. И Плиска. Тя работи до седем. За това ако искаш да ходиш в музеи трябва да си вземеш отпуск. Или да се чупиш от работа.
За това българина ходи по кръчми, а не в музеи.
В музеите ходят чужденците.
Ама плащат по-малко от колкото за най-евтината градска тоалетна във Венеция – дето беше 1,00 / едно / Евро.
Приспиваме в Трявна.
Рано сутринта ( 4.30) потегляме за Дряново. Още с първия завой хващаме в обратна посока. Самотен турист пешак ни казва посоката ( пил съм кафе, и нямам проблем с карането, но първия ми въпрос е „За Троян пътя на къде е?” )
Самотни тесни завои, но асфалтът е нов и в 5.40 сме вече пред музея на Кольо Фичето в Дряново.
Точно отсреща - три от малкото запазени възрожденски къщи на Дряново.
Не е като в Трявна. Хората са повече, туристите са по-малко.
С повечко питане намираме моста на Фичето. По картата от типа „Вие се намирате тук” пред музея не можеш да го намериш. И няма как да разбереш, че до него с кола трудно се стига.
Намерихме го. Въпреки годините и поройните дъждове не е мръднал. Там където момчетата от БАН са къртили да разберат тайната и после са сложили Портланд цимент са останали само арматури.
Всичките градежи на Фичето, които видяхме през нашата обиколка на България са такива – затова му викат „усталък”.
От тук малко на юг към Дряновския манастир и пещерата „Бачо Киро”.
Рано е. На паркинга няма други коли. Гостите на хотела още не са станали.
Пещерата я отварят в девет. Това означава че имаме достатъчно време да разгледаме наоколо и да направим снимки без да ни се пречкат други туристи.
Забравил съм колко хубаво беше. И сега още е хубаво.
Сега напред – към Цариград Търнов.
Търново е каквото го помня – улиците са криви, но за сметка на това са или еднопосочни, или слепи, или са забранени за коли...
Жив късмет си е да намериш място за паркиране, което да не е платен паркинг.
Преди да стигнем до Царевец се отбиваме по старата чаршия.
В сравнение с Етъра изглежда доста нова и малко кичозна на места, но общо взето старият дух се усеща. Има и стари къщи дето трябва да се видят. И те са на Колю Фичето.
Минаваме покрай катедралния храм и излизаме на паркинга на Царевец - слънцето и жегата ни блъскат със страшна сила.
В ляво от нас е Трапезица – сега запустяла и превърната в развъдник на змии.
Царевец е такъв, какъвто си беше преди 15 години.
Не. Не е.
На входа ни посрещат група грозни пластмасови кукли с няколко достойни за мъките на първите християнски светци родоотстъпници зад тях.
Всеки като погледне куклите остава с впечатление, че царете от второто българско царство са били гърбави изроди облечени с западноевропейски парцали от средновековието и носещи стари римски доспехи.
И са имали шутове.
Даже Борил узурпаторът свален със всенародно въстание не е имал шут.
Каторга и после разчекване с четири коня им е малко на тия.
Но не аз решавам съдбата им.
Долу в реката реставрират църквата „Св. 40 мъченици” и част от старата крепостна стена.
След време пак ще дойдем.
Сега към Арбанаси.
Пътя е в ремонт. Преображенският манастир и Никополис ад Иструм част от началния план остават назад.
Арбанаси – вилно селище за търновските чорбаджии, сега вилно селище за търновските и други новобогаташи...
Хубава магистрала до Шумен.
Малко рандеву със стари приятели до късно през нощта.
Рано сутринта покрай Тамбул Джамия (обградена от скеле за ремонт) - нагоре към Шуменската крепост.
Освен нас няма никой. Използвана е съвсем доскоро. До Руско - турската война - стените й са запазени много по-високо от тези на Царевец. Цял Шумен като на длан под нас.
По същия път, по Шуменското платото към Монумента 1300 години България.
Огромен. Груб. Хиляди птици са го обявили за свой дом.
Продължаваме към Велики Преслав. В сравнение с Търново е огромен. И величествен. Правен със замах. И за векове.
Разкопките продължават.
Съкровището се оказва в местния музей. Не в София или Варна като повечето от останалите.
От Преслав към Мадара. Някой е нагласил наблюдателна тръба на паркинга насочена точно към конника. Оставил е и купичка за стотинки.
Пускам и аз, просто защото никой не ме кара ;-)
И музеят е хубав.
Пещерите са огромни. Само скалните манастири са вече недостъпни.
Този вид скала е отвратително нетрайна. Само Аладжа манастир е в по-лоши скали - там си е направо креда...
Надолу по пътя - към Плиска.
Отбивките и пресечките по пътя не отговарят на картата, а тя е „2006”... Ремонтирали са пътя. Скоро. Добре, че двама овчари ни упътват по правилните отбивки.
Оказва се, че си има табели. От кафявите. Но ако слизаш от Мадара като нас не минаваш покрай тях.
Плиска... човече!!! Построена е в равното. Не като Царевец на забутан баир - ограден от три страни от река.
Строили са го хора, които не ги е било страх. Хора – конници. Свободни и дръзки. Камъкът е хубав – не е от близките скали( разбирай Мадара).
Стените са по-дебели и по-хубави от тези на Велики Преслав.
Да се чудиш защо са се преместили там. Урбанизация? Пренаселване? На възпитания във Византия Симеон не са му понасяли тълпите?
Както и да е. Вярно, че за разлика от Преслав, Плиска няма външна стена от камък.
Има земен вал. Земен вал висок 6 метра, ровът - дълбок 7 метра ( 7+6=13) и широк 15 метра.
На земния вал имало дървена стена. Колко висока е ставала общо стената с нея?
Само веднаж градът е превзет. От Никифор Геник. Същия на който му отрязали тъпата тиква само седмици по-късно.
Като са я превземали е била празна.
Късно е. Музеят тъкмо са го ремонтирали, а по това време и без това не работи.
Само километър и половина до Базиликата. Асфалтовия път е опънат като по конец.
И следва като по конец стария каменен път – от портата на крепостта чак до базиликата.
Чака ни Варна. По пътят се отбиваме до Побитите камъни. На лунна светлина са невероятни. Не че досега сме ги виждали на дневна светлина...
На 20 метра от тях в посока Варна ни свърши бензина. За тази история - друг път.
Отново преспахме в приятели. На сутринта свежи и росни тръгваме към Балчик.
Не трябва да се идва през есента. Половината цветя са изрязани и зазимени.
Но и тези, който са останали са невероятни.
На връщане минаваме през Аладжа манастир. Ще го съсипят туристите – в тази креда дори джапанките оставят следа...
Този ден нещо поизгубихме темпо – само два обекта. Златни пясъци и плажът на Варна не се броят.
На следващата сутрин потегляме рано, наточени да замажем позора от предния ден.
Крайна цел – Дуранкулак и после...
Майтап бе – чак до границата не стигнахме.
Калиакра – крепост от хилядолетия. Такова стратегическо място не е за изпускане по което и да било време. Дори и днес там има „метеорологична” станция. С бодлива тел, зелени камиони и радари...
И след хиляда години сигурно пак ще има нещо – може би напълно автоматично или с изкуствен интелект, което ще бди и наблюдава морето пак от същото място.
Сега пак на Север към Камен бряг и Яйлата.
Яйлата... Гробници в скалата и изсечени в отвесния каменен бряг на морето неолитни жилища. Пасбище обитавано от хилядолетия. Не е за няколко часа. Иска поне ден - два.
Ще дойдем отново.
Завалява. Въпреки, че мястото винаги е било закътано и вятъра е много по-слаб от колкото горе на платото, вече е много студено за разходка.
Обратно към Варна и Археологическия музей с невероятното неолитно съкровище на повече от 5 000 години. Най-старото обработено злато в света.
Видяхме го. Въпреки тълпите чужди туристи.
Не е просто „обработено” – изработката е ювелирна. Днешните златари са сакати и слепи дървари в сравнение с онези „неолитни” майстори.
За наш късмет Юбилейната сбирка от всички тракийски съкровища по случай годишнината на музея е още тук. Да видиш на куп всичко това...
Само преди седмица в Италия една стара екскурзоводка – българка живяла във Флоренция повече от 40 години / жива италианка си беше станала мен ако питате / ни каза нещо от рода на „Тази сграда е от 17 – ти век, нея не я показваме на туристите, защото е много нова, показваме само тези от 13 – 14 ти век – старинните неща.”
Видях ги „старинните” им неща – повечето са „донесени” от някъде.
Даже като са крали и плячкосвали не са имали вкус.
Не 3 века / 17 – 14 век /, а 30 века преди това народите по нашите земи, когато дори още не са ги наричали и Траки, са имали вкус и усет към красивото – за разлика от Медичите.
Защо по дяволите гърци и италианци – най-тъпите и мързеливи нации на Европа могат да показват и да ПРОДАВАТ своята история.
Могат да я напъхат във сувенири, книги, американски филми, учебници по история в целия свят / „История на античния свят” си е само гръцка история, „Ренесанса” е почти само Италианска /.
А ние не бием тъпан за най-старата цивилизация във целия свят обработвала метал, използвала колело и то със спици (намереното колело е на повече от 5 000 години).
Билетите за чужденци в нашите музеи са
10 ПЪТИ!!! по-евтини от тези в Европа.
Никъде екскурзоводите и беседите не са толкова евтини, никъде в историческите места и музей няма толкова малко охрана като у нас.
Навсякъде по света снимането е забранено, навсякъде достъпът за коли се ограничава на километри от обектите и се плащат солени Еко такси.
Някой ден ще се научим да продаваме историята си. Ако до тогава ни остане нещо от нея.
Не се сърдете, че пиша толкова кратко и „неинформативно”.
Гледайте снимките...
Или най-добре зарежете снимките и отидете да видите България със собствените си очи...