2 Нощи на музеите Пловдив 2010

За шести пореден път в Пловдив се състоя събитието Нощ на музеите и галериите Пловдив. Този път инициативата обхващаше не една, а две нощи или общо 36 часа културни събития, концерти, прожекции, пърформанси, изложби, улични демонстрации и т.н и т.н.

В проявата се включиха РИМ Пловдив, със своите подразделения - Българско възраждане, Съединение на България и Съвременна история ; Регионален етнографски музей; Регионален природо-научен музей ; Балабанова къща; къща Хиндлиян; къща музей - Георги Божилов - Слона; Музей на авиацията; над 20 галерии; АМТИИ; БНТ Пловдив; Държавен куклен театър; РД "Архиви"; клубове; ателиета; книжарници; прояви в Градска среда- на Античния одеон, на Джумаята, в Капана. Организирана бе и специална детска програма през двата дни.

Видно е, че и дума за сравнение не може да има с Нощта на музеите в София. По разнообразие, обхват, замисъл Нощта на музеите и галериите в Пловдив далеч изпревари тази в столицата. Още 2009 г. направих сравнение, което беше в полза на Пловдив, но тази година окончателно се затвърди мнението ми.

При такова огромно разнообразие от събития и места за посещение трябва един добър план "за действие", за да може човек максимално да се възползва от предоставената му възможност за културен живот, забавления, среща с приятели. Тук не трябва да се забравят удобните обувки и доброто настроение.

Ще се опитам да разкажа как протече за нас Нощта на музеите и галериите Пловдив 2010, като не претендирам за абсолютна точност за случилото се, защото както написах по-горе програмата е огромна по съдържание, това което искахме да видим бе наистина много, непрекъснато се налагаше смяна на плана, от едно събитие се включвахме в друго, от една изложба на друга, непрекъснато нещо се случваше по улиците, по площадите.

Но нека да започна...


Пристигнахме около 19,30ч в центъра на Пловдив. Като по чудо намерихме място за паркиране на няколко метра от "малката главна". Трябваше да свършим една много важна задача с предаването на един забравен паспорт на нашия кум, от което зависеше пътуването му сутринта за Турция. Така че, първата спирка бе на Джумаята.

Междувременно се снабдихме с малките черни книжки с програмата, като изпълнихме и още едно важно условие за пълноценното ни прекарване - а именно засищане на стомасите си.

Доката чакахме да предадем документа гледах случващото се наоколо, радостното въодушевление, многото млади хора, ученици на цели групи, семейства с деца, и всички те готови да вземат максимума от Вечерта.

Кумът ни дойде и заедно се запътихме към Стария град, като първата набелязана спирка беше Етнографския музей. Само че докато стигнем до там, по пътя имаше много изкушения- магазинчета със сувенири, антикварни магазини, галерии.

Отбихме се в Иконната галерия. Там акцента бе върху изложба по случай 111 години от рождението на художника Петър Джамджиев. Все още нямаше много хора и спокойно разгледахме иконите. В двора на галерията се подготвяха момичетата от хор "Евмолпия", които по-късно вечерта щяха да представят албума си Източно православни песнопения.

След това без повече спирки се насочихме към Етнографския музей, който беше чудно осветен. През деня е много красив, но през нощта беше изумителен, трудно за описване. Красивата Куюмджиева къща беше разтворила празнично вратите си, двора потънал в зеленина бе изпълнен с хора, деца които рисуваха, светлини, смях.



В музеят има постоянна експозиция, която представя традиционната култура на Тракия, Родопите и Средногорието от периода на Възраждането. Представени са традиционни занаяти




и техните произведения,







инструменти и сечива от селското стопанство, характерни за Пловдив и областта,



килими, подредба на гостна стая, родопска стая, градски костюми и носии, красиви мебели от миналя век. Ходила съм няколко пъти там, но винаги ми е интересно да се връщам отново и да откривам красивото, което той съхранява.

В Етнографският музей бяха представени две изложби във връзка с Нощта на музеите- "Магия за любов" и "Бързо, точно, срочно - из историята на съобщенията"

Изложбата "Магия за любов" представя ритуални костюми за най важните събития от човешкия живот. Тази изложба бе представена и в София през май.

В приемен салон (хайет) на втория етаж имаше телеграфен стълб, чиито жици отвеждаха към залата, където бяха подредени експонатите на другата изложба "Бързо, точно, срочно - из историята на съобщенията" .



Тази изложба представяше в хронологичен ред средствата за предаване на съобщения. Започваше от пощенския гълъб минаваше през макет на пощенска кола и продължаваше все нататък...


Най - много хора имаше пред едновремешните телефони,



телеграфни апарати,


и оригиналния уличен Ериксон със смешните малки указатели с цели стотина номера!







Бяха подредени марки, както и стари пощенски картички, които можеха да се закупят на символична цена.

След Етнографския музей се насочихме към Балабановата къща. Пътьом посетихме една галерия, която е на ъгъла на малкия площад пред църквата Константин и Елена. Привлече ни украсеният от висящи свещници вход.




На приземния етаж имаше много сувенири, а на горния картини, които бяха много странни драсканици, които определено не харесах.

Дойде ред и на Балабановата къща. Там бяха изложени творбите на много автори, но ще спомена само тези, които единодушно харесахме - Киркор и Мъгърдич Касапян-графика и рисунки, и живопис на Димитър Войнов-син.



Картините на последния бяха прекрасни, лицата като живи.






Не мога да опиша колко ни харесаха в срвнение с бездарието до момента.

В двора пихме вода от старата чешма, след което излязохме на улицата, където множеството от хора бе впечатляващо.

Без да искаме се объркахме и попаднахме в ГХГ - Пловдив, с постоянна експозиция на Мексиканското изкуство и експозиция живопис на Цанко Лавренов. Въобще не съжалихме, защото беше много интересно. На първият етаж бяха подредени мексикански музикални инструменти: нещо, подобно на тамбура, но направено от черупката на броненосец,



дрънкащ инструмент, който се състоеше от изсъхнали плодове на някакво растение, зашити с кожени каишки, а от вътре сушените семенца издаваха характерен звук,


малко барабанче, голям тъпан,

духови инструменти.



Направи ми впечатление многото зооморфни съдове за течности,






а също и каменен календар.



Имаше статуи и статуетки.







Интересно е и препоръчвам на всеки, който има възможност да пости тази изложба. На вторият етаж разгледахме изпълнените с цвят картини на Цанко Лавренов.






Впечатлиха ме картините с манастири, които е изобразил, не само в България,




но и в Света гора , в Западните покрайнини.








След това минахме и през къща Хиндлиян, където имаше склуптори от Емил Попов, които аз не разгледах. Бях седнала в двора и слушах гласовете идващи от улицата, гледайки склуптура на малко дете, което се е навело и пие вода от земята - беше като истинска, но снимането бе забранено.

От тук се отправихме към РИМ Българско Възраждане, където беше вечерта на Тайланд. За целта трябваше да се върнем обратно и да минем през портата на Хисар капия . Ето ни пред пред красивата керемидена къща.Тълпата беше огромна, вътре в фойето също.

Посещавала съм този музей през едно лято, когато бяхме само двама посетители.Но сега там беше истинска лудница, не бе възможно качествено да се отдадеш на разглеждане, още повече, че има много материали за четене за нашите възрожденци и борци за освобождение. Затова излязохме във външния двор, където, не че имаше по- малко хора, но поне беше прохладно. Основните събития бяха свършили, като в момента прожектираха кадри от Тайланд, от техни екзотични увеселителни паркове, разгледахме и фотоизложбата.

След този обект се отправихме към Джумаята. Вечерта се развиваше с пълна сила, хората се забавляваха, сновяха напред- назад, улични музиканти пееха. Ние обаче бяхме доста изморени. Не е лесно да се видят накуп толкова много неща. Купихме си кафе и топъл шоколад от едно магазинче за кафе и сладости до чешмичката,седнахме отстрани на джамията и се наслаждавахме на почивката. Шоколада беше изключително вкусен и само за 60ст-супер,а?

Бяхме решили да се прибираме, но напитките ни подействаха ободряващо, вляха сили в подбитите ни крака и дружно отпрашихме към РИМ на съвременната история, където имаше вечер на Япония.

Досега не бях ходила там и ми беше интересно. Качихме се по стръмни стълби в един тесен двор, където бяха засадени огромни палми, а малки чаени свещи насочваха стъпките ни към вътрешността на сградата. По стълбитр срещахме хора, които носеха листове изписани с йероглифи. Имало е демонстрация на калиграфко писмо, но бяхме закъсняли.

Въпреки това все още имаше струпани хора около масата за демонстрации и търпеливи японци изписваха имената им на хартия с химикал. Бяха извадени разпечатки на най- срещаните български имена, написани с йероглифи, видях как се пише и моето.

Имаше готови експонати на трдиционното японско изкуство -икебана.






Японки продължаваха да обличат желаещи с кимона, само че много опростени.




.Демонстрацията на оригами също бе свършила, но чудните резултати бяха изложени за радост на очите.




Тези бяха от постоянната изложба.




Разгледахме и изложбта на японски кукли, които са заемали важно място в живота на японеца.






Красиви са, но аз си харесвам повече нашите си традиционни кукли.

Залата за експозиции бе просторна и климатизирана, което създаваше предпоставка за чудесно прекарване. Седнах на стълбте, слушах традициоонни японски песни, гледах обличащите се и събличащите се с кимона хора и релаксирах.

Имаше още много събития за вечерта, но се чувствах доволна от видяното досега, а и малко преситена от толкова изкуство. Така че след тази проява решихме, че е време да се прибираме.

Все пак трябваше да остане място и за другия ден, трябваше да си починем тъй като щяхме да имаме гости- семейството на сестра ми, а племенника ми е достатъчна причина да бъдеш максимално свеж, защото покрай него е една малка лудница....

25 септември

Как обичам да се събуждам без часовник, тогава когато съм се наспала от само себе си. Така се случи и тогава. Беше 9 часа. Реших, че ще правя кекс за гостите. Все още се размотавах и очаквах да ми се обадят кога ще тръгнат към Пловдив. Времето беше разпределено и планирано, но изненада-телефона звънна и сестра ми пита - Ехо станахте ли?... ние вече пътуваме към вас.

Няма време. Кекса кога ще стане, трябва да се захващам веднага, ами гювеча?

Запретвам ръкави, слагам по най- бързия начин да се пече, но те са по-бързи от мен, пристигат преди да е готов, но поне вече миришеше апетитно.

Правим ново плануване на деня съобразно най-малкия човек и се получава следното:

1. ядене на кекс и кафе
2. предиобедна разходка
3. спане на Сашко
4. междувременно готвене на гювеч
5. късен обяд
6. разходка на центъра и забавления за Сашко
7. културни мероприятия доколкото е възможно
8. изпращане
9. след 21 часа продължаваме самостоятелно с ноща на музеите и галериите

Според плана кекса се опече навреме, хапнахме го на бързо с кафе и излязохме на разходка, която съчетахме с пазаруване. Времето за спане наближаваше и трябваше да се приберем, защото на някои хора им се спеше.

Докато се приспиваха аз направих за първи път в нов новеничкия ми гювеч - познайте какво - ами гювеч.

Стана страхотен, като рецептата ще дам в отделен пост.

Обядвахме, после малко почивка след вкусното ястие, доизчакахме Негово величество да се наспи и тръгнахме към центъра.

Там последваха едни разходки с багери,


колички,

влакчета.


Запътихме се към Кукления театър, където се майсторяха кукли, нооооо предвижването беше много бавно,

и


по тази причина притигнахме когато всичко току що беше приключило.

Няма проблем, защото около Джумаята имаше изяви на открито.
Там самодейни фолклорни състави танцуваха.


Наредихме се да погледаме и ние. Всички се забавляваха,






най-малкия - най-много.


След това тругнахме към БНТ Пловдив. Имаше ден на отворените врати.



Влязохме и една добра госпожа ни разведе по коридорите, студията за правене на предавания, студиото за излъчване на новини. Сашко не обича дълго време да стои на едно място, поради което бързо приключихме с обиколката. Отвън рзгледахме една арт изложба състояща се от найлонови мъжки и женски фигури, които незнайно защо нямаха глави, а на тяхно място бяха прикрепени вентилатори.



После минахме през една галерия до кметството, където видяхме едни от най - красивите картини на макове, които някога съм виждала. Харесахме си поне 5-6, като само една от тях не беше купена.

И тук времето реши да развали предначертания план, като измести времето на тръгване с около2 часа по-рано.

Последва изпращане до Пощата, махане, целувки за леля и калеко, пак махане с ръка и така много пъти.

Останахме само двамата и поехме към предизвикателствата на вечерта.

До бившето кино Балкан видяхме и чухме пеещи кукли.



Продължихме по "голямата главна" в посока Джумаята и последва нова спирка.
В средата на голямо множество от хора имаше улични клоуни италианци, които забавляваха народа, освен това единият доста добре броеше до четери.



На Джумаята разгледахме изложбата на Димитър Шопов и Кирил Иванов.








Освен това там се вихреха големи забави като хората танцуваха под звуците на весели изпълнения в стил ъндърграунд.


Римският стадион беше променен чрез техника за рисуване на графити чрез почистване на повърхността с вода под налягане от Стюарт Макклок.



Продължихме към "капана", за да научим какво е това чудо Фотограма. Разгледахме малкото ателие, както и основните принципи на работата със светлина върху фотографска хартия. За съжаление не можахме да присъстваме на демонстраци поради факта, че броя на участниците бе сведен до 4-ма, а места до края на нощта нямаше.

Оттам се полутахме по уличките на "Капана" както всеки път и се насочихме отново към Стария град.

Този път целта ни бе Академиата за музикално, танцово и изобразително изкуство /АМТИИ/. Там разгледахме една изложба на студенти. Имаше някои много добри попадения, без да претендирам, че съм спец в изкуството.




Интересни тяхни склуптори:






Покрай каменните стени отвън в есенната нощ студенти бяха изложили отново свои рисунки, като в същото време рисуваха портрети и скици на желаещите, въпреки дъжда, на който никой не обръщаше внимание.

Последва пиене на вчерашните топли артикули, които ни сгряха и подкрепиха.

Продължихме по ул. "Отец Паисий", като много скоро след това достигахме до една галерия под земята, където бях изумена от ужасяващо изкуство - оцветени и неоцветени моркови бяха част от картините, напръскани с боя бели платна и стичащи се по стената боя, на фона на силно депресивна музика. Добре, че по-рядко попадахме на подобни изпълнения, като излязохме много бързо от това място.

Малко по - нататък последва интересн случка. На стената до една известна пицария щеше да има инсталация на Евгения Сърбева - видео мопинг. За първи път чувах този термин, който означавал триизмерна прожекция върху сграда. Екипът се подготвяше, хората чакаха, но за лош късмет една кола беше спряла точно по средата на главно действащото лице, а именно въпросната фасада.



След суетене, търсене на собственика на колата и липсата на ефект, се организира една дружина от 5-6 души, които много бързо прерастнаха на над 15 , и колата беше преместена съвсем внимателно на няколко метра от нужното място, под бурните овации на все присъстващите.



След това спокойно и с интерес изгледахме анимацията.

Продължихме към античния одеон, но преди това бяхме спряно отново от тълпа, която присъстваше на един пърформанс, който беше леко казано разочароващ, откъдето избягахме със скороста на светлината.


Достигнахме до Одеона, който многократно бях гледала откъм страната на Пощата, но досега не бях влизала в него. Настанихме се и зачакахме прожекцията на международната видео програма "Кафе със захар".

В нея бяха включени "работите", както се изразяваше водещата, на наши и чужди творци, като изгледахме само нашите. Бяха интересни, поставиха много въпроси за разсъждения до края на вечерта, много истини за съвременната действителност в България, за манталитета и схващанията на българите.
Видеото на корейският автор ни дойде в повече с депресиращата музика и вървящия напред - назад кореец със странно копие, поради което си тръгнахме.

Имахме още две набелязани галерии. В едната видяхме добре изглеждащи склуптори на хора, но отново без глави, както и картини, които аз не приемам за изкуство .В последната галерия имаше фотоизложба, като снимките бяха добри, а представянето им с много финес.

След всичко видяно, чуто, усетено и преживяно решихме да сложим край на таз годишното издание на Нощ на музеите и галериите.

Нова книга на Тери Пратчет

Излезе дългоочакваното заглавие "I shall wear midnight" на Тери Пратчет.
Книгата е на пазара в Англия от 02 септември.

Това е поредната книга за малката Тифани от Света на Диска.

Не съм сигурен дали заболяването на автора започва да се отразява на стила му, но
това е книга с доста по-малко хумор и доста повече загадъчни личности, неочаквани
обрати и други похвати, който сме свикнали да виждаме в "сапунените" сериали.

Въпреки това книгата е забавна, историята на Тифани се развива и дори достига
някакъв завършек на този етап. Дори да е последната му книга - всички останали негови произведения са достатъчни за да му запазят място сред най-големите сатирици на 20 век.

Ванилов крем

След няколкократни лоши попадения на кремове в различни сладкарници, последният от които беше вкиснат стигнах до извода, че само аз мога да си го направя перфектен за моя вкус.

Досега нямам голям опит в сладкарските изделия, за разлика от цялата останала кухня, но се вижда че е дошло време да променя това.

Поради същата причина нямах и миксер.Кухненският робот ми върши прекрасна работа за всичко, което се е налагало да бъде обработено по някакъв начин, но малкто миксерче, което е към него няма достатъчна мощ.

След сравнително бързо проучване харесах и купих миксер, който отсега нататък се надявам да използвам често.

Днес навън е много мрачно и облачно и по тази причина си останах вкъщи макар, че по принцип се опитвам да оползотворя всеки уикенд с разходка, пътуване или казано по друг начин колкото се може по малко задържане на закрито.

Подходящият момент за пробване на новата придобивка и разкриване на кулинарните ми способности настъпи. След кратък семеен съвет решението е взето: ВАНИЛОВ КРЕМ

Рецептата за крема взех от сайта на Бг готвач, като направих известни промени в количеството на продуктите.

Крайната рецепта за ВАНИЛОВ КРЕМ която аз използвах е:

1. един литър прясно мляко
2. 4 препълнени супени лъжици пълнозърнесто брашно
3. 5 яйца
4. 1,5 чаени чаши захар
5. 60 гр. краве масло
6. 3 пакетчета ванилия
7. млечен шоколад 60 грама

Начин на приготвяне:

Разбърках с миксера брашното с една чаша мляко, след което добавих към сместа и отделените жълтъци. Междувременно сложих останалото мляко да завира, така че докато разбивах първоначалните съставки, млякото се топлеше и не се губи време.

След завирането на млякото сложих захарта, маслото и ванилията . След около 2-3 минути те се разтопиха и постепенно започнах да наливам готовата смес, разбърквайки с миксера.

Разбих белтъците на сняг с малко захар веднага след това, за да са готови.

Крема се сгъстява за около 10 мин, сваля се от котлона и веднага се добавят разбитите белтъци. Отново разбърках много добре с миксера до равномерното размесване на двете смеси.

Разпределих готовият крем в чашки, като отгоре настъргах шоколад.




Резултата е страхотен .Препоръчват готовия крем да се яде след няколкочасов престой в хладилника, но съдържанието на няколко от чашките бидеха изпапкани още веднага и уверявам би- беше много вкусен.




Опитът беше напълно успешен, което ми дава основание да продължа да експериментирам.

Жеравна или как забравените носии оживяват

Съвсем случайно разбрах за фестивала на народната носия в Жеравна. Доста се порових из интернет, за да разбера кога и как ще се проведе събитието .След като разбрах и датите реших, че ще направя всичко възможно да го посетя. Знаех, че на село имаме запазени носии от баба и дядо и при едно от следващите ми ходения там споделих идеята с майка ми и дядо ми .

Отворихме старите писани ракли и сандъци, където баба ми беше събрала ръчно тъкани килими, черги,губери, китеници,фино изтъкани платове за ризи, кенета, престилки. Разглеждах с умиление и възторг тези едновремешни"произведения на изкуството" и бях много доволна,че сме ги запазили, а не продали за жълти стотинки. Там бяха и носиите на баба.

Женската носия от нашето село Сусам се състои от връхна част- при зимната е вълнена и се нарича "аладжа", а лятната е памучна и се казва "сая".Под горнта част са обличали тъкана риза, която е от фин памук, а ръкавите са украсени с бродерии и пулчета- "кенета". Останалите съставни части на носията са кърпа, украсена с бродерия, престилка-която е различна за лятото и зимата, плетени или тъкани чорапи.

Мъжката носия се състои от горната част-ентерия,памучна тъкана риза, потури от аба, няколко метра син вълнен пояс, калпак от астраган.Ентерията на дядо е украсена със седефени копчета.

С тези носии баба ми и дядо са се венчали далеч в миналия век.

Изработката на тези дрехи е уникална, отнемала е много време и усилия, всичко е направено с много усет за красивота, а и за практичното. След толкова много години, прибрани дълбоко в сандъците, носиите отново оживяха ,за да напомнят за младините на милата ми баба и дядо, за най-хубавите моменти от живота им.

Видях с какво желание и вълнение дядо обяснява и показва коя част от носията как се облича, за какво служи, как трябва да се носи. Очите му заискряха, а се и напълнха със сълзи, когато облякох бабината носия. Зимната носия е тежка, празнична, много представителна. След това дойде ред и на лятната, която като че ли беше правена за мен, нямаше нужда от поправка, а допира на ръчно тъкания памук беше толкова приятен в летния ден.Сигурна съм, че в този момент и баба е била с нас...просто няма как да е другояче.

Неусетно лятото минаваше и фестивала в Жеравна наближаваше. Докато не дойде и седмицата преди събора. Отидох да взема носиите, които бяха старателно приготвени и чакаха да ни пренесат в далечни, и много интересни за нас днешните хора времена.
Вечерта преди да тръгнем, отново се облякохме и нагиздихме...като за сватба. Всичко беше грижливо изгладено и опаковано, багажа събран,палатката, спалните чували т.н , и т.н. все разни нещица, без които днес не можем.

Сутринта на 22 август станахме в 5 часа с идеята да тръгнем колкото се може по- рано и да изпреварим част от трафика за морето. Тръгването беше от Пловдив. Но...както забелязвам напоследък ни трябва около час докато действително потеглим. Като бяхме по- малки много по-бързо се организирахме сутрин, може би защото имахме само по една раница и всичко беше натъпкано в нея.Така че, в крайна сметка потеглихме за Жеравна около 6 часа.

Пътят беше сравнително спокоен по магистралата, че и до Нова Загора. След това все по-често бидехме изпреварвани от забързани и зажадняли за морето младежи, а и недотам младежи, които с цената на 5- минутното си пристигане по-рано застрашаваха живота на околните и скъсваха и най- здравите нерви. Бях решила да не се ядосвам, но пътувайки по нашите пътища това е невъзможно и много често усещах липсата на мегафон, с който да викам високо, така че да ме чуят,какво мисля за тях, а не само мъжът ми.Но какво да се прави?!

Стигайки до Петолъчката поехме на север към Котел . Признавам си ,че очаквах по -интензивно движение, от наличното, но това че сбърках беше добре дошло.Пътя е хубав, слънцето вече напичаше,а ние гледахме оставащите километри до целта. Отбивката за Жеравна ни посрещна с красива порта макет на старовремските такива.

Няколко километра и сме там. Още в началото на селото спираме колата, вече има доста автомобили и автобуси. Бързо разучихме къде е разположен фестивала и започнахме да се обличаме, така покрай колите, на който както му е удобно. Малко се смущавах в началото, но после установих, че на никой не му пука, така че и аз спокойно продължих преобразуването си от съвременна градска жена в селска невяста. Мъжът ми много бързо влезе в образа на селски ерген, помогнах му да сложи пояса си. Тази задача е доста интересна, а и подробно бяхме наблюдавали как се слага пояс в Копривщица.

Вече готови и накипрени се отправихме към мястото, на което се провежда фестивала. След около стотина- двеста метра по криволичещо пътче стигнахме до импровизирания вход на събитието, като леко ни изненада надписа "частен фестивал".

На входа, който представляваше дървена порта, чиито продължения бяха дървени стобори, отново лека изненада, състояща се в информирането ни ,че за да можем да присъстваме трябва да платим по 20лв на човек вход за 3-те дни, като не се отчиташе факта че единият ден вече е минал. Платихме цената, като в замяна получихме глинен медалион, който играеше ролята на пропуск за фестивалната местност.

Другото правило, което будеше негодувание ,по мое нескромно мнение , у всички беше забраната да се използва фотоапарат.Като едни съвременни представители на днешното време дотолкова сме се враснали с присъствието на последния, че липсата му се отразява доста болезнено, особено след като сме се преобразили до неузнаваемост и желаехме да запечатаме момента завинаги.

Бяхме помолени да оставим в колите нашата сапунерка и след леко забавяне най-после влязохме зад дървената ограда.

Мястото беше много добро подбрано, извън селото, но много близо до него. Представляваше един полегат хълм, чиято горна част беше заета от борова гора.Отправихме се по поляната нагоре ,където в самото начало на гората ни посрещнаха гайдари, наредени от двете страни на пътеката, пред импровизирана висока входна порта.

Каба гайдите ни подканяха по-бързо да се отправим натам, където беше срещата с миналото, с традициите, със забравеното старо. Върволицата от хора минаваше покрай гайдарите и влизаше зад сегашната действителност. Натам отивахме и ние.

Дойде и нашият ред, минахме покрай гайдарите, настроението се покачваше. Посрещна ни камера, която снимаше непрекъснато и запечата и нас двамата, облечени в носиите и хванати за ръце .И тогава влязохме там, на пътя, който наистина ни върна назад във времето, далеч в миналото когато всичко е изглеждало почти както в този момент.
Чувството е доста интересно и странно. Организаторите се бяха постарали да доближат действителността до възможно най-голяма степен с времето, в което трябваше да се потопим.

Пътя се виееше леко нагоре в гората, а от двете му страни имаше разположени малки сергии, на които се продаваха изделия от народните занаяти- тъкани торбички, кърпи, ризи, ножчета и по-големи ножове, стомни и грънци, писани чинии, дървени саханчета , писани лъжици, свирки от дърво и такива от глина, които се пълнят с вода и след това като надуеш свирят като птичка. Погледът непрекъснато се мести и попада на все нови и нови хубости- седефени пафти, украшения от ковано сребро, брошки, пендари, малко по- нагоре кожени цървулки с размери от бебешки до 45 номер.

Майстори занаятчии продължаваха да работят. Едни от тях правеха поредната дърворезбована украса, други тъчаха малки, цветни постелки. Имаше антикварни стоки, като дори ни предложих стари руски военни медицински атласи.

В самото начало на входа имаше табелка с подходящ за случая шрифт и звучния надпис " Нужникъ", така важен за всяко време от историята.

Продължихме по пътя бавно, бавно, просто не е възможно да е иначе, поради факта че очите непрекъснато се спират на стари и забравени вещи, които са на мястото си в момента, а ръцете искат да докоснат и разгледат всичкото това изобилие .

Прекарвахме летата си на село, така че много от предметите ми бяха познати, други от тях сме имали, ползвали, та дори и до днес, като например: бакърите; големите тави в които варим лютеница; нощвите ,в които баба е месила хляб, а след това ползвахме да разбъркваме месото за луканките; старата ютия,която се е пълнела с жар и дядо ми като шивач е използвал преди да се появят електрическите ; гюмовете ,с които ходехме да вземаме млякото от саята с прадядо ми; старите железни гребени, с които обичах да реша кравата и магарето без да се страхувам и без майка ми да умира от ужас, че видиш ли това страшно животно може да изяде отрочето и.

Спрях се пред сергията със стомните и далечен спомен нахлу в мен как пълня вода на чешмата в подобна стомна.

Времето наистина беше спряло или ние се бяхме върнали назад. За това усещане допринасяше и факта,че накъдето и да погледнеш всички бяха с носии, коя от коя по-красива.....но по-хубава от моята нямаше...

Вървейки бавно достигнахме до кръстопът, където перпендикулярно се пресичаха двете основни улици на фестивалното селище. Точно на този кръстопът беше сцената, която представляваше поляна оградено в кръг от дървени талпи и постлана с фина трева. Там се изявяваха поканените състави, като в отделните промеждутъци народът се веселеше и играеше хора.

На отсрешният ъгъл бяха изградени чорбаджийски кътове застлани с рогозки, месали, черги и козяци, които бяха предназначени за важните гости и спонсори на фестиала.

По протежение на улицата, перпендикулярна на тази ,по която бяхме вървяли до този момент бяха изградени дървени павилиони, които вземаха много съществено участие в веселбата.

Надписа на първият ни съобщаваше , че там се продават мекици, а носовете ни установиха това преди да го прочетем. На следващият имаше "кайве" варено на пясък и сервирано в глинени сладурски чашки, придружавано от сладка баклава .Малко по нататък беше лимонадата, а до нея естествено вино и ракията, които неизбежно присъстват в всяка народна веселба откакто свят се помни, че и до днес. Поръчаната напитка биваше сипвана в стъклени шишенца. На съседния тезгях, както си му реда бяха салатите.

Завиваме леко надясно и още преди да сме видели, сме помирисали скарата-кюфтета, кебапчета, наденици. До тях следват мезетата от домашно прясно сирене и сюджук.

Атракцията за мен ,тъй като не бях виждала до тогава се оказа печенето на хляб в подница. Хлябът се месеше на място, разстилаше се в големи глинени съдове и отгоре се покриваше с подобен глинен съд-капак. Всичко това се покриваше с въглени и хлябът се изпичаше от тяхната топлина. Това отнемаше значително време и за съжаление не можахме да опитаме от така приготвения хляб, тъй като при всеки опит или вече беше свършил, или все още се печеше.

Продължихме с разходката по главната улица и достигнахме до мястото къдете се приготвше обяда. В огромни казани ,баби и дядовци в носии, варяха боб и леща, седяха на дървени трупчета и рзбъркваха с големи дървени лъжици манджите.
По-нататък в дясно идваше ред и на чеверметата, няколко на брой,като сръчни майстори въртяха дървените колове, за да няма недоволни.

Вървяйки постепенно хората останаха зад нас, глъчката се чуваше в далечината, а точно като по филмите в този момент изниква пред нас дървена скамейка на края на гората, подканяща ни да седнем . От там се разкриваше чудна гледка към пътя, водещ към Жеравна, околните поляни и хълмове, стадо с овце, което още повече правеше реална картината от миналото. Стояхме, говорихме си, греехме се на слънцето,което ни стопляше , в гората беше доста хладно.Мъжът ми ме нарича "моме", а аз със смях го поправям, че вече съм "невеста".

Заседяването за дълго на едно място бе невъзможно, жадни да се върнем отново сред веселбата и цветовете на носиите. Преди това достигнахме края на улицата и пред нас в ниското се изправи голямата сцена, на която се беше състояло откриването на фестивала предната вечер.

Обходили цялото фестивално селище се връщаме при глъчката, песните и хората. Хората се бяха разположили около малката сцена.Точно тук разбирам че сме забравили да вземем подходяща постелка Наоколо са рзстлани черги,китеници, родопски одеала. Въпреки това се настанихме на земята с поглед към сцената където програмата беше започнала .

По предварително обявена програма следваше представянето на отделните фолклорни състави от цяла България. Поглеждам встрани от нас и виждам все интересни сцени, които изпълват очите с цвят, красота и умиление. Точно до нас една баба е рзположила малките си внучета, върху шарена черга. Те държат стомничка в ръцете си и хапват домашна пита, която е сложена върху красив месал. Момиченцето беше на около 2 годинки, с бяла забрадка, бяла ризка с бродерии и оранжево- червена престилки отпред и отзад на полата, обуто в миниатюрни цървулки, а момчето може би на 3 год с бели потурки, червено елече и черен калпак с цвете. По встрани семейство се е разположило на китеник, от шарена торба бяха извадили дървени сахани, пълни с печени чушки, мезета и домашен хляб.

Погледът ми се извръща на другата страна и в този момент застива.Акредитиран фотограф също в носия е насочил камерата си към мен и ме снима . Извръщам поглед с леко неудобство, но любопитно пак поглеждам обратно като виждам че фотосесията продължава. Тук вече се засмивам и си казвам: като не можем ние да се снимаме в тази автентична обстановка, ще бъдем документирани от професионалист.

Другото,което заключих е, че при едно бъдещо такова посещение и ние ще си вземем от хубавите черги на баба, торбичка от домашно изтъкан плат, бъклица , месал ,а защо не и приготвена от мен пита.
Хората и танците на групите продължават,песните ехтят и идва време и за нашето "кайве" в малки рисувани чашки.

След като фолклорните групи приключиха, следваше частта - "народно веселие". Оркестъра засвири и старта на хората беше даден. Станахме и се доближихме до сцената, гледахме непознатите за мен хора, опитвах се да запомня стъпките, като постепенно мисълта ми се насочи към убеждението, че отделните фолклорни групи са се хванали на общо хоро. Скоро след това се усещам, че очаквам да се хванат и другите хора, но защо ли се бавят, казвам си че като видя и други може и аз да се включа. Няколко мига след това осъзнавам че "обикновените"хора играят хоро, само че са с носии, всички са с носии и аз съм една от тях. Разсмях се на глас и обясних на мъжа ми за кратката заблуда, в която бях изпаднала.

Така в песни и танци дойде време за обяда. Бобът и лещата миришеха апетитна, а очевидно и агнетата бяха изпечени. Майсторите вдигнаха на рамо печените агнета и под съпровода на кабагайдите, камерите и фотоапаратите на журналистите ги понесоха като трофеи-двете за павилиона, където щяха да се продават , а едното към чорбаджийският кът. Там месото беше проверено дали е добре изпечено от ръководителя на ансамбъл Българе, и съответно оставено за консумация.

Решихме че е време да напуснем за малко миналото и се отправихме към колата.В хладилната кутия от бъдещето ни чакаше нашия обяд. Разположихме се на една поляна под сянката на едно дърво, разстлахме неавтентичното шалте и подредихме сирене Едамер, маслини каламон, домашни домати, типов хляб и кисело мляко. От многото впечатления бяхме доста огладняли, а и обяда не беше за изхвърляне.След като гладът беше заситен дойде ред и на първите снимки, като тук нямаше кой да ни се скара.
Народът масово се разхождаше наоколо, едни отиваха към селото други се връщаха, едни идваха от фестивалното селище, други отиваха натам. За да не изпускаме от оскъдното време и ние решихме да се връщаме. Минахме през входа, после дойде и началото на гората, отново красивите стари вещи отсрани на улицата, пак сме до сцената.

Хората не бяха спирали, след малко викачът обяви, че фолклорните групи отново ще излязат на сцената. Заредиха се песни, сценки,хора от различните части на България.

Спряхме се до колело за майсторене на грънци, всеки който желаеше можеше да опита как се правят. Видяхме и демонстрацията на майстор на миниатюрни гайди, които въпреки размера си свиреха доста добре. Бях решила да си купя нещо за спомен, но все още не бях видяла предмета, който щеше да е символ на посещението ни.

В гората, въпреки жегата на открито, започна да става студено, макар че беше още рано. Решихме да отидем до центъра на Жеравна и да се върнем за предстоящите вечерта събития.

Отправихме се към селото така както сме си с носии. По пътя си срешахме други хора- млади и стари, също с носии. Освен тях в центъра имаше и туристи, които ни гледаха с интерес .

Бяхме в Жеравна преди три години, но там времето наистина е спряло, всичко си беше както преди, с малко изключения. Спирахме и си спомняхме местата, които сме видяли преди, надничахме в дворовете на къщите за гости, отидохме отново до къщата на Йордан Йовков, художествената галерия,





църквта Св. Никола.


Чувстахме се на мястото си, точно така както сме облечени, като че това е най-естественено, да бъдеш в носия точно там в Жеравна.

Разхождахме се по калдаръмените улички, покрай старите дървени къщи с огромни порти, криеще дворове с много цъфнали цветя и неусетно стигнахме до механата, в която преди 3 години ядохме едни от най-вкусните гозби през живота ни, чиито вкус още си спомнях. Единодушно решихме да проверим дали всичко е както преди, разположихме се на сянка в двора,под един чардак, да широка дървена маса, седнали върху миндер с тъкани възглавници.

Наслаждавахме се на приятната прохлада ,спомняхме се за преживяванията , и ние имахме някакво минало в Жеравна, не само настоящото паралелно минало в което се бяхме пренесли за фестивала. Специалитетите ни дойдоха, а вкусът си беше останал такъв какъвто го бяхме запомнили- страхотен.
Свечеряваше се и ние се отправихме обратно към фестивала. На голямата сцена гостите от Румъния и Гърция представяха своите ообичаи и танци, а ние публиката се бяхме настанили на наклонената поляна точно както в амфитеатър. Хубави бяха танците им , но не могата да се сравнят с нашите по сложност и разнообразие , по красота.

Звездите изгряха , наоколо беше тъмно и светлините на сцената осветяваха част от околността . Имаше още едни светлина- на старовременните лампи, които бяха закрепени за дърветата заграждащи главните две улици на селището.

Времето напредваше и ние се приближавахме към кулминацията на вечерта. На голямата поляна в началото на фестивалното селище горяха дебели дървета, които щяха да се превърнат във въглени. Въху тези въглени щяха да танцуват нестинарите.

Нетърпението на хората ставаше все по-голямо, огънят пръскаше хиляди искри наоколо, топлината му се усещаше осезаемо в нощната хладина. Кръгът от хора се сгъстяваше и ставаше все по- голям, звездите светеха все по-ярко, доката най-накрая дойде и моментът.

Въглените бяха разстлани, последва тишина в която се появиха нестинарите-една жена и мъж, които бяха по-възрастни и едно момче, може би на около 20год. Под съпровода на тъпана и пред иконата на Св. Константин и Елена, мъжът се вглъби, прекръсти се ,остана глух за околните и навлезе с бавна и сигурна стъпк а в огъня.Там заситни и не бързаше да излезе, за разлика от псвдонестинарското пробягване на огромни скокове през жарта, което бяхме гледали в Копривщица. След нега върху жарта пристъпи и жената, носейки високо иконата, а след това и момчето. Всички бяха затаили дъх. Танцът продължи доста дълго, влизаха върху жарта, после около нея, накрая ритуално пренесоха няколко малки деца през жарта. Когато всичко свърши мъжът беше мокър от пот, а ръкоплясканията оглушителни. За втори път гледам подобно изпълнение.

След игрите имаше доста смелчаци, кото пробягаха през жарта. Не ми се мисли за изгарянията, които получиха и които бяха най-малко първа степен , но в момента не усещаха.

Встрани от случващото се вече гореше огромен огън, около който веселбата щеше да продължи до зори. Погледнах нагоре и видях небе пълно със звезди, каквото се вижда нависоко в планината. Огледох се настрани и видях хора, които бяха радостни и щастливи, ослушах се и чух че оркестъра вече свири нашата прекрасна народна музика и подканя всички на хорото. Ние се намирахме в едно отдавна отминало време, но въпреки леката тъга усещането е невероятно. Пожелах си догодина или някога това пак да се случи, да не забравяме кои сме и от къде сме и старите носии пак да оживеят, а заедно с тях и духа на нашите починали близки.

п.с. Музиката се чуваше в палатката почти до сутринта, малкото бакърче, което краси секцията ни е материален израз на случилото се.

На къде отива света?

Днес много се смях на поредния стрип от онлайн комикса Evil Inc. - дори на супер злодейте вече не им е лесно да заплашат Земята... вече няма с какво...